(Неделно ревю на After the Dark/The Philosophers, което почти ме накара да почна да чета Камю, за да видя дали наистина е толкова зле човек да се самоубие).
Честита Баба Марта, честит втори март (неизвестният среден брат) и честит Трети март (по-големият рус брат).
Днес ревюто е на много тъп филм, който се казва After the Dark и едновременно с това – The Philosophers. Филм, който има две заглавия, още преди началото си е тръгнал на зле. Направо почвам със сюжета, за да потискам фрустрацията си, която филмът създаде в мен.
1) едноизмерни, но за сметка на това, красиви ученици от гъзарско училище в Джакарта участват в последния си час по философия
даскалът им, който е пълен задник, вместо да ги остави да си драпат ташаците, щото вече вероятно са ги приели в университети, а и е последният час, а и е шибана философия, решава, че ще прави мисловен експеримент
даскалът раздава картички на учениците си с различни роли и според това какви роли имат, учениците трябва да гласуват от групата десет човека, които да спасят човечеството след края на света
докато се случват тъпотии в класната стая (като това как гаджето на отличничката – с тях двамата започва филма – разкрива, че даскалът им е заложил на тях двамата ролите предварително) се случват и тъпотии в бункери (три пъти играят тази игра), които даже не искам да си ги спомням, защото не са логични и не са от значение ни за промените в героите във филма (тия промени ги няма), ни водят до някакви, НЯКАКВИ послания
накрая отличничката води нещо като бунт срещу даскала – реално тя просто започва да си измисля неща в хипотетичните сценарии като става едноличен авторитет и също така пак не отхвърля утилитарианизма, който иска да обори, щото вместо инженери в бункери, иска (немного добри) поети, за да ѝ е забавно и емоционално, което е абсурдно, щото това пак показва, че някакви качества на индивидите ги правят ценни и по този начин трябва да са избирани, което си е БАШ утилитарианизъм… т.е. философско фак ю
оказва се, че учителят спи с отличничката и тя ще му липсва, ама реално това беше толкова очевидно – не защото беше добре заложено във филма, а защото просто е ясно в толкова зле направен филм, че това ще е туистът
Да оставим философията настрана, защото дванадесетгодишен би написал горе-долу такава боза след двадесет минути в уикипедия на страницата на Платон. Амбициозния режисьор и сценарист Джон Хъдълс, който не бях чувал, и за който не бих искал и да чуя повече, се надявам, че си е наел такива тийнейджъри, защото отказвам да повярвам, че мозъкът му работи на такова ниво.
Музиката и снимането са… некви. Има музика, има и снимане. Китарки (си мислят, че) ни карат да се чувстваме добре, други ни казват нота по нота, че героите взимат трудни решения. Говорейки за трудни решения, такива естествено няма, защото знаем, че са в мисловен експеримент. И макар да може да простим на актьорите, че преиграват в апокалиптичната вселена, от къв чеп почват да се държат като ролите си в истинския живот почти веднага, когато ги получат?
Чували сме за Станфордския затворнически експеримент, който между другото не може да бъде репликиран достоверно, ама Джини Уизли да почне да кълне учителят си, че не му е справедлива логиката само защото героинята ѝ няма да влезе в имагинерен бункер... мааалко неправдоподобно. От друга страна, и аз съм бил истеричен тийнейджър, тъй че – това е от по-малко нелогичните неща в този филм.
По принцип има нещо, заслужаващо аплодисменти, във филма. Това е, че се опитва да разкаже в час и четиридесет минути история с примерно 30 героя. Щеше да е много впечатляващо, ако беше успял. Уви, успява дотолкова, доколкото успявам аз да жонглирам с ябълки. Изпускам първата без дори да съм хванал другите две, вдигам я натъртена от земята и след това я изяждам, щото няма да хвърляме пари на вятъра, я! Може би по този критерий аз съм по-добър жонгльор, отколкото този филм е филм.
След първия час бях изгубил всякаква надежда и почнах да мигам бавно, дремейки, защото следваха тридесет (или повече) минути празни слова за това какво е да си човек, как трябва да чувстваме, и какъв е смисълът на живота, до който някакви пубери са достигнали, след като даже не спазват правилата на простото упражнение по въображение. Към края имаше някакви романтични работи между даскала и ученичката, които бяха тотално без химия – според мен дори и на актьорите им се струваше невероятно, неморално, нелегално, и непонятно, защо двата персонажа имат интимни взаимоотношения. Въпреки че филмът започна със средностатистически хубавец, който е нещо като главен герой, защото е ддз… нормален, и гаджето му отличничка, произведението завършва с учителя по някаква недоразвита причина. Чува се изстрел и учителят или просто си стреля, или се убива, или убива приятеля на отличничката, или убива отличничката. Заспах ли? Не знам и не ми пука. Да ходи да се шие този псевдоинтелектуален филм.
3/10
Казах ли, че по време на третата (и последна) итерация на края на света, някъв пич си направил собствен мисловен експеримент в мисловния експеримент, където си представял, че бяга с шест момичета на самотен остров, за да се ебат с надеждата да населят човечеството въпреки стерилността, заложена в ролята му. Дори на тази сексуална ни в клин, ни в ръкав, фантазия на господин Хъдълс сигурно бих и дал 3.5/10, защото е по-интересна от самия филм.
Comments