(Препоръчващо ревю на култовия псевдо-документален филм This is Spinal Tap, който не бях чувал)
This is Spinal Tap (или „Това са Спайнъл Тап“, или според мен „Това е лумбална пункция“) е псевдо-документален филм (или – ха! – рокументален филм [тази смешка я имаше във филма]) от 1984, който изследва едноименната група Спайнъл Тап на тяхното турне, когато кариерата им клони към залеза. Реално е успял да се вмъкне в западната култура по такъв начин, че много хора го знаят, но това не е достигнало нашата мила държава (доколкото знам).
Фен на фиктивната група още от шейсетте е режисьор, който иска да увековечи тяхното съществуване. Филмовият му екип следва основателите ѝ Найджъл и Дейвид, оптимистичния бас китарист, който май не знае какво се случва или не му пука, странния пианист, който е с характера на някой Игор от метъл поредицата за Света на диска на Тери Пратчет, както и непукиста барабанист, за който разбираме накрая, че е в групата само заради секса и дрогата.
„Това са Спайнъл Тап“ няма някакъв шокиращ сюжет:
английската група отива на турне през осемдесетте, дълго време след техния първоначален успех
там разбират, че не са особено популярни, като се изключат белите момчета на техните концерти и няколко групита, отчасти защото са си малко сексисти, и отчасти щото вече са отживелица
след определени разочарования, както и след като гаджето на единия от основателите се опитва успешно (временно) да стане мениджър на групата, използвайки силата на зодиакалните съзвездия и измествайки Иън, който прави всичко възможно за Спайнъл Тап да оцелее, групата се разпада антиклимактично, но
накрая нашите рок звезди не си научават урока, че в живота някой път се губи, защото в Япония откриват техен албум, и нашите звезди продължават неспирния купон
Актьорите играят мега, смешките са на топ ниво, музиката всъщност е добра, макар и пародийна. Реално не се смях на глас, но през цялото време се забавлявах и филмът ме караше да се усмихвам.
„Това са Спайнъл тап“ е кратък и печели от това, защото не е излишно разтеглен (кръгова логика, ама нейсе). Има няколко урока във филма, но те са малко субективни, защото филмът избягва да набива мнението си, а като добро мокюментари (демек – сатиричен псевдо-документален филм) ни показва рок експонати в (предполагам) естествената им среда.
Също така ми хареса във филма, че качествата, които ни представят у героите в началото, не са единствените им качества. Всъщност музикантите (или поне основателите Найджъл и Дейвид) имат многопластови (макар и немного дълбоки) характери, които се разкриват през целия филм.
Като цяло добре сниман и 0.5 по десетобалната за това, че границата между документален филм и измислица е тотално размита, правейки сатирата по-майсторска.
9.25/11
Защо 11? Защото е с едно повече от 10. Скалата е реално с едно по-добра. Сешсе?
Comments