(Завършваме четири филмовото комбо със страхотния босненски филм Ničija zemlja)
Този път не разкривам целия сюжет, защото е много хубав филм и така се надявам да ви мотивирам да го гледате.
Войната е толкова неизменна част от човешката култура, колкото яденето и чукането. Заеби човеци – всичко живо яде и се размножава. И противно на хипарските твърдения – доста живи неща воюват и се избиват. Но господин Гъп Фъргюсън, животните не проявяват безпричинно агресия, ще кажете, то е за територия, за ресурси! И вероятно сте прави, сигурно тази котка, която веднъж видях на улицата, беше убила малките на пет кучета и превзела градовете им, и затова те използваха челюстите си, за да ѝ правят задушаващи тръшвания, докато най-накрая тя не стана на пихтия.
На мен лично биха ми пръснали каската на първия ден на фронта. Има шанс да се крия зад някоя стена, тотално насран, и да убия човек, колкото да ми стане гадно преди да умра, молейки се за майка си. Като повечето мъже бих искал да съм Ахил или поне да ме влачат като Хектор (който е бил толкова готин, че е получил специално отношение), но най-вероятно ще съм поредният уникален и ухилен скелет в масов гроб.
И все пак обичам да гледам военни филми – от грандиозни патриотични спектакли, в които се надъхваш, че и ти си един от доблестните и винаги прави воини, до остри критики на това често безсмислено начинание, които те карат да намразиш безпощадната логика на нападението и насилието.
След тези лирически отклонения (не е много хубаво ревюто за филм да има три параграфа несвързани с филма) да скочим направо в Ničija zemlja (или на български – изненада – „Ничия земя“). Този награден с Оскар филм следи фиктивна случка от съвсем истинската (и доста зверска) война в Босна и Херцеговина в края на двадесети век. Филмът е един от най-добрите филми, които съм гледал. Няма епични битки, няма грандиозни диалози, няма патриотичен патос, дори няма феноменален сюжет с туистове. Но има човещина.
Какво се случва във филма? Сериозни спойлери само за началото.
босненски отряд се опитва да стигне до своите редици, но се движат през нощта, пада мъгла, и решават да спрат, за да не се изгубят
съмва се, мъглата я няма, голяма красота, но има малък проблем – те са до сръбските редици, които не чакат покана и изтребват взвода
оцелява Чики, който е в капана на един ров в ничията земя между двата фронта: ако излезе, вероятно ще го разстрелят
сърбите изпращат един ветеран и един новобранец (Нино) да потвърдят убийствата и като те стигат в окопа, Чики се скрива, а ветеранът полага тялото на най-добрия му приятел в армията върху скачаща мина, която при детониране (което става след вдигане на тежестта, активираща мината), скача във въздуха и пръсва шрапнел, избивайки всички в доста голям радиус (видиш ли, тези мини всъщност се смятат за доста нехуманни). Ветеранът поставя мината, щото е лайно и иска да очиства босненци, които събират трупове
Чики разстрелва ветеранът и ранява Нино и тук започва истинският филм, защото приятелят на Чики се събужда и тримата (босненеца Чики, неговият приятел и сърбинът Нино) се оказват затворени между двата фронта
няма да изпадам в детайлите по сюжета от тук-нататък и няма да коментирам края, защото всичко може да се съкрати до следното: след като Чики и Нино се събличат голи, за да ги помислят за цивилни, е извикано ООН (отчасти заради почти-неподчинението на един млад сержант, който иска активно да помага в този проблем)… ООН естествено е тотално некомпетентно да разбере който и да е балкански конфликт, както се вижда от факта, че даже нямат общ език с воюващите фракции, и не просто е некомпетентно, а е най-загрижено за медийния си имидж, докато журналистите като лешояди си търсят кого да обвинят, за да има сеир и простичка история за добри и лоши
следва край, който не искам да описвам, но внимателно ще кажа, че подчертава как хората сме в постоянна дилема между прошката и пословицата „око за око, зъб за зъб“, без даже да помним на кого първо са му извадили окото
Филмът звучи мега мрачен, но това е най-якото – не е. „Ничия земя“ е направена с тънкото, псуващо, цинично, балканско чувство за хумор, както и възгледите на повечето обикновени войници, че ебем ти и параграфите 22 и ебем ти и зверствата, и ебем ти цялата тази шитня, в която сме забъркани. Всичко е много човешко: от желанието двама души да си прощават или отмъщават, до това, че враждуващи войници всъщност имат общи приятели в света извън насилието.
Диалогът е готин и върви на много езици естествено (за разлика от субтитрите, които вървяха на български грешно и неуспешно). Актьорите правят персонажите си напълно истински (с изключение на карикатурния образ на един баш военен от ООН, който не е изигран зле, но просто образът е скапано едноизмерен). Хората във филма (с изключение на баш военния) не са добри или лоши. Просто са хора, които искат да оцелеят и да защитават близките си.
Имаше намеци за това кой в тази война е прав и по-гушкав, но като цяло тези намеци бяха слаби (като се изключи един репортаж, който буквално казва на ООН какви са капути, задето не са взели страна в конфликта). Висшите етажи на ООН (може би и с известно право, но избягвам да задълбавам, тъй като не съм запознат) бяха повече от изцяло подиграни. Махам 0.5 за всяко едно от тези две решения, тъй като ми се сториха като малко твърде прости.
Този път по-малко хумористични шутки от мен. Такива, както и много повече, ще намерите във самия филм.
Гледайте тази човешка история.
9/10
13/07/19: Намалявам 0.3 за решение накрая, което ми си спомних, че не ми се беше сторило в хармония с характера на един от двамата главни герои.
8.7/10
Comments