(Следнеделно ревю на Cast Away, който си е нелош филм)
Този път реших да гледам (сравнително) стар филм, защото статистиката казва, че като пускам ревюта на филми, които е по-вероятно да сте гледали, има повече прочити. Не смятам, че трябва да предупреждавам за спойлери, тъй като филмът е излязъл две хилядната година, демек като съм бил на 8.
Днес изследваме Cast Away (или на български „Корабокрушенецът“). „Корабокрушенецът“ е малко странен превод, тъй като Том Ханкс (който е номиниран за Оскар в този филм, вероятно защото е малко или много 90% от филма) е в самолет преди да се озове на острова. Все пак „Самолетокрушенецът“ още не е призната дума от БАН, така че прощаваме това погрешно наименование.
Сюжетът е следният:
Том Ханкс е леко напрегнат, бързомислещ, бързоговорещ и бързоорганизиращ федексаджия наречен Чък Холанд, който тотално вярва, че успехът се прави като линейното време е оптимизирано по възможно най-добрия начин
много се обичат с приятелката му Хелън Хънт (да не се бърка с близначката ѝ Джоди Фостър) и по време на великите капиталистически пиршества около Коледа се намеква, че двамата скоро ще се сгодят, но
Том Ханкс трябва да направи едно кратичко пътуване между Коледа и Ново година, което му отнема четири-пет години, защото
самолетът му ефектно катастрофира в средата на нищото и
Том Ханкс се озовава на самотен остров, където си прекарва времето (което символично е представено като преустановено чрез счупения семейно-наследен джобен часовник, който Хелън Хънт подарява на Том Ханкс за Коледа) чупейки кокосови орехи, правейки огън, налагайки си линейност чрез самоделни календари и използвайки изхвърлените от самолета на брега доставки на ФедЕкс за да осигури оцеляването си – най-важната от тези доставки е може би волейболната топка Уилсън, която, освен като другар на Том Ханкс на острова, служи и като устройство, помагащо да има диалог между Том Ханкс и Том Ханкс
След няколко години Том Ханкс построява рафт, Уилсън отплува в далечината, а нашият корабокрушенец е намерен от танкер и върнат в Мемфис, където разбира, че Хелън Хънт вече е женена с дете, и макар още да се обичат, се целуват за сбогом
следват още няколко края, които са малко излишни, и нашият герой се настройва да гледа напред в бъдещето.
Ами какво да кажа за филма – реално като чуеш заглавието, не можеш да си представиш филма по особено различен начин. Човек живее в комфортната цивилизация, оказва се на самотен остров, трябва да се пребори със самотната и опасна природа и впоследствие се връща в цивилизацията – и той променен, и тя различна.
Том Ханкс играе както винаги – отлично. Останалите актьори също са като истински, но реално само Хелън Хънт има някаква по-важна роля. Кадрите бяха интересно монтирани, защото често се редува да ни показва как изглежда самолетокрушенецът и каква е неговата гледна точка, което добре ни кара хем да го анализираме, хем да почувстваме неговите емоции. Ефектите във филма са добре направени, но признавам, че поредната сцена на мрачна буря, в която не се вижда почти нищо, ми се стори малко като пълнеж.
Том Ханкс не триумфира тотално върху природата. Въпреки че беше представен като изключително изобретателен (и изключително мотивиран от любовта си към Хелън Хънт), контролът му върху островната среда му струва и множество рани, и психиката му. Някак си това последното беше и слаба точка по-нататък във филма, защото като се върна в цивилизацията нямаше и помен от сървайвър мисленето му, а все едно е бил на някакъв кежуъл тренировъчен курс.
Реално не се случва много във филма. Няма някакво особено личностно развитие – в началото нашият е находчив и доволен да бъде жив, по средата е находчив, а в края няма къде да е находчив, и затова е просто доволен да бъде жив. Едва ли бих нарекъл това развитие. Също така „Корабокрушенецът“ приключва с развръзка на историята с Хелън Хънт, с казан на приятел монолог обобщаващ какво сме видели във филма досега, както и с нещо като малък момент на магия, в който Том Ханкс осъзнава, че може би е имало някаква свръхестествена сила, която го е покровителства (не го приемайте буквално, по-скоро го приемете като това, че Том Ханкс се радва на живота).
Тъй като „Корабокрушенецът“ беше приятен, но не се чувствам особено обогатен след него, и тъй като реално си го паузирах хиляда пъти, му давам едно субективно, но препоръчващо…
7/10
ПП Това е един от филмите, в които Том Ханкс пикае. Не знам защо този човек обича да уринира във филмите си – може би е, за да има страници в интернет от сорта на „Топ 10 филма, в които Том Ханкс пикае, за да придвижи напред действието“
Comments