top of page
Снимка на автораAndrey Filipov

Вирусът

Помня, когато вирусът ни порази.


Светът се движеше устремено напред като гума откъснала се на магистрала. А ние в колата се смеехме. И плачехме. Или обратното. Някога имало тракийско племе, което плачело, а после се смяло.


Може би е отживелица гумата. Като траките. И другите племена. И нациите. И който и да е символ, напоен с кръв. Не защото кръвта няма значение.


Тя си е валута, говореща езика и на кучето, и на човека. Но като всяка валута, кръвта се нуждае от вяра. А вирусът ни порази там, където вярата се ражда. Кататония.


Помня, когато вирусът ни порази. Макар да е спорно кога беше това. Може би след векове, ако не сме унищожили тази планета, ще знаете точния момент, точния нулев пациент, точните данни нужни за една добра история. И ще можете да си я разкажете.


В нашето време, държа да отбележа, всичко се записваше. Можеше да потрябва. И много четохме записаното. И винаги имахме мнение за него.


Имаше откъслечни новини. Някои убиваха. Други се убиваха. Други убиваха и се убиваха. Повечето хора не бяха толкова едноизмерни. Просто загубваха вярата във валутата. Обикновено ги прибираха, набиваха им лекарства и ги изпращаха с „довиждане“. А ние четохме за тях и се дивяхме, и ги обсъждахме.


Но един ден светът прехвърли своя критичен праг.

Помня. Беше нощ и бяхме на гости на един приятел, в чиито апартамент по пода се виеха косми от домашен любимец, какъвто той нямаше. Есенното равноденствие беше отминало и ние пийвахме, радвайки се на топлото бъдеще, което ни очаква. Млади бяхме.


В един момент усетих, че се надвикваме и не беше просто заради шумната музика. Станах от удобното канапе, от което лесно се говореше за светлите перспективи, за да погледна през прозореца.


Навън имаше задръстване. В 11 часа през нощта. Шофьорските врати бяха отворени и сред колите бродеха хора. Някои от тях викаха. Фаровете на всички коли бяха изключени. Сякаш навън беше ясен ден. Един човек се беше съблякъл до кръста и си печеше бледото северняшко тяло на оранжевата светлина на уличната лампа.


Приканих една приятелка от нашата компания, развълнувана от отличната си оценка по някакъв си молекулярен предмет, да погледне през прозореца. Тя неохотно стана.


Питах я какво вижда, сочейки с умишлено небрежен жест навън. Тя се наведе, дръпна малко пердето, после се взря в очите ми. Питах я дали вижда каквото виждам аз. Тя ми каза да се дръпна от прозореца.


Това беше първата нощ. Спокойна. През по-голямата си част. Сякаш времето беше спряло. Като гума на движеща се кола.


Първоначално мислех, че е заговор. Тероризъм. Нещо сипано във водата. Нещо инжектирано в храната. Или някой беше надрусал цигарите.


Не може цели държави да спрат за един ден. Не може икономики да се сринат за една нощ. Телевизията спря. Интернетът спря. Токът – не още. Сетихме се да вкараме слушалки в телефон и така го използвахме като радио. Радиото се превърна в единствения досег със света.


Последва насилието. Но ние вече бяхме заключени в апартамента. Със замразена пица, поне за няколко дни. Слушахме радио.

Завалящият глас от станцията наподобяваше този на местния пияница, който преди дните на вируса, можеше да намериш в кръчмата да обяснява за Истината. Завалящият глас говореше как племенното мислене, религията, технологията – всички те водят до повишаване на чувствителността към вселенските честоти. Те водят до израстването на човечеството, доближавайки го до извънземните. Те са нужни стъпала, които впоследствие биват захвърляни, като опашката на приматите или свещта, или някой ден – колелото.


Интересно, че спомена приматите.


Според мен, каза един по-трезвен глас, това скъсване с реалността е заложено в човешкия геном. Наострихме уши.


Според мен, продължи трезвеният глас, причината може би е в пустия човешки геном. Просто не сме еволюирали за този свят. Ние сме се развили за безкраен свят, а ето че човечеството успя да стигне края на своята сфера. Как да продължим?


А и да не забравяме, че доскоро имахме много конфликти, много, да ги наречем, сътресения. В миналото – световните войни. Пък до скоро беше интересна Сирия. Доскоро беше интересна Африка с децата-войници, маркирани за цял живот с белега на Каин. И всички тези хора, изпитали сътресения, загубват паметта си.


А преди този край на света ние също слушахме за тези сътресения, уж почувствани от втора ръка, но всъщност част и от нашето мислене. Ние всички загубихме паметта си.


Хората не нападаха сградите. Оглеждаха ги, но не влизаха. Въпреки студа.


След известно време храната свърши.


Решихме, че трябва да отидем до някой магазин. Трима тръгнахме по светло, двама останаха. Нашият отред тъкмо излезе навън и ни обхвана паника. Ами ако е зараза?


Това би обяснило масовостта. Влязохме отново в кооперацията. Изброихме деветте вида трансмисия на патогени. Отхвърлихме полов и устен път. Не бяхме си правели скоро медицински процедури. За родители нямахме какво да променим. Решихме да не пием повече вода от чешмата. Останаха въздушен или капков път, директен контакт, или насекоми и други вектори.


Върнахме се за ръкавици и шалове. Сто процентова защита. Поколебах се и взех един тиган. Моят колега взе сатър и го скри в раницата си.


Това беше първият набег на супермаркетите. Все още имаше свежа храна, но ние взехме и замразена. Не можеше да рискуваме контакт с външния свят.


Гласът от радиото заваляше повече. Гостът му продължаваше да дава обяснения за случилото се. Армията някак си още функционираше. Разбрахме, че островът е защитен.


Гостът все още говореше за сътресения. Но вече не бяха събития от миналото. И нашите страни бяха споменати в нещо като некролог.


Ние се сбихме.


Започнахме да се самолекуваме. Решихме, че ако досега не сме се заразили, така нареченият вирус всъщност не е на биологична основа.

Решихме да си правим профилактика. Първо почнахме с лепенки заради боя. После спирт. После алкохол, наркотици, фармацевтични продукти.


Нашите разговори постепенно станаха огледални на диалозите от радиото. Говорехме как преди живеехме в безопасността зад компютрите. Говорехме как машините ни бяха използвали, за да изчисляват отговорите на въпроси. Въпроси, незададени от никого.


Загубихме съня си.


Не бяхме сами. Отсреща на улицата имаше други млади хора. Първоначално си махахме сутрин и вечер, ако сутрин и вечер вече имаха значение. След това си показвахме каква замразена храна сме намерили. На ден еди-кой-си вече погледите ни се плъзгаха през силуетите. Ако някой се излъжеше да махне, не получаваше отговор.


Токът още не беше спрял. Явно всичко беше автоматизирано, си казахме. Или армията се справяше. Или нещата отиваха на добре. Нямаше значение. Токът единствено ни позволяваше да видим, че малцината нормални не спяха или залитаха пияни, или се караха, или се сношаваха.


Не бяхме сами. И както вкарвахме вещества със съмнителна хранителност в телата си и едвам-едвам спахме, вирусът порази и нас, и другите. Порази ни като транспозон, дремещ у човека, чакащ точно правилните условия, за да изскочи.


Може би ако едно от нещата в нашата история ни беше различно, нямаше да се сринем. Но ето че това беше нашето минало, и ето че така се бе развил процесът. И вероятно така щеше да се развие при всяко едно негово повторение. И тъй нататък.


Настъпи дългата нощ. Истински.


И май се смяхме. Или плакахме.


Но оцеляхме. Може би завинаги инвалидизирани. Може би завинаги дали накъсо.


По-късно разбрахме, че нe е имало армия, че не е имало радиа, че не е имало никаква централизирана организация. Просто някои хора, продължили да се опитват да поддържат работата си, преди и те да бъдат повалени от меметичния вирус.


Вирусът, който дремеше в човешкия мозък.


В началото се чудех каква е причината да се счупи колелото. Каква е тази идея, какво е това усещане, което да те накара да си загубиш разсъдъка?


Нямаше значение дали някой беше го измислил, нямаше значение дали сам се беше събудил този вирус.


Но се загнезди една надежда. Физиката и химията ни бяха направили по-податливи. Това значеше, че могат да ни направят и по-резистентни.


А човешкият мозък си е май физика и химия. Някой ден ще има лекарство и за мрачните вселенски честоти. Някой ден ще има терапии и за връщане от дългата нощ.


И може би това е пренаписване на историята, на мозъка, но нито ще сме първите, които пренаписват, нито последните.


Да, помня, когато вирусът ни порази. Тогава се взряхме във вселенския хаос.


И май се смяхме.



55 преглеждания1 коментар

Последни публикации

Виж всички

Денят на Добрин

1 Comment


YavorF
YavorF
Apr 22, 2021

Много мрачно, братчеде....Доста поучително nonetheless.

Like
bottom of page