(7/10)
За лудостта избрах пиано кавъра на песента от Боен Клуб на Pixies. Открих пиано кавър версията от Mr. Robot, предаване за програмист със счупена психика.
Тази версия винаги ме разплаква, дори сега докато пиша поста, ми се насълзяват очите (сега пък като го редактирам проблемите на предишния Андрей ми се струват неважни).
Без да съм музикант, чувам песента като музика в конфликт със себе си. Песента е главно меланхолична, но във високите си тонове носи в себе си един отчаян, болезнен оптимизъм, примесен с тъга по нещо изгубено, отрязано от собствената ми душа.
И все пак идва надежда и сила, че като дойде краят всичко ще е наред и оправдано.
Това е животът на човек, страдащ от шизофрения. Или поне това е моят живот.
В тази изповед няма какво да говоря за конкретните проблеми на шизофрения, психоза, параноя, прония, разпад на личността и така нататък. Всичките са описани от хладнокръвни учени, които се опитват обективно да разкостят този здравословен проблем.
Колкото и да описвам усещането, че губиш свободната си воля, когато умът ти се променя от смел човешки дух на уплашен животински компютър, мъката, че не можеш да се довериш на нищо, дори и на собствените си сетива, тези приказки ще приличат на една двуглава малка сърничка в музей за биологични куриози.
Бележка: шизофренията не е раздвоение на личността. Ако това вие разбирането, трябва да погледнете поне уикипедия страницата на това заболяване.
Важното при лудостта е, че тя прави човека самотен. Изолиран. Това е против човешката природа, защото хората сме социални животни. За да се чувстваме щастливи, трябва да сме част от нещо по-голямо.
Майната ѝ на работата, майната им на парите, майната му на успеха, стига човек да е здрав.
Вече имам скромните три десетилетия, една трета от които се разправям с тази простотия.
Затова, с този опит, ще кажа как може човек и семейството му да се справят с този проблем. Решението се среща и в текстовете на бих казал най-известната книга в света, така че откривам топлата вода. Решението е следното.
Обичайте се.
Ако психиката ти се разпада, обичай родителите си, обичай братята си и сестрите си, обичай твоя партньор. Довери им се, защото и те те обичат, и те искат доброто ти.
Но и близките не спирайте да обичате болния. Чуйте бълнуванията на лудия, но не се вслушвайте много в тях. Бъдете търпеливи с него, прощавайте му грешките. Нима, ако някой си счупи ръката или е онкоболен, щеше да му кажете „стегни се“?
Не и толкова важно да се разберете, защото никой не може да разбере истински друг човек.
Ние не сме някакви химикални мравки, ние сме хора. Нашият мозък е изолиран в кутията, наречена череп. Нашият мозък не разбира само от феромони, а и от чувства и ако се обичате дори в най-лошия случай, сте направили най-доброто, което можете.
Благодаря ти мамо, благодаря ти Симона, благодаря ти Иван, благодаря ви и близки и приятели. Не се отказахте от мен. Пожелавам ви никога да не разберете от какъв ад ме измъкнахте, но знайте, че ме спасихте. Буквално.
И благодаря ти, докторе, защото някои неща не се лекуват само с обич. Просто и тя е нужна. Както и силна доза търпение, докато намериш правилния медикамент.
А след тази сантименталност, която опасно прилича на самоубийствено писмо (но е точно обратното), искам да кажа на по-скептичните хора, които в България се намират често. Никой не е застрахован от никое заболяване.
Учил съм за генетични заболявания, грижил съм се за онкоболни и съм минал през психично заболяване. Ходил съм и на обучение за как да помагам на психично болни.
Не мълчете, не потулвайте истината.
Има хипократова клетва и отделният пациент трябва сам да избере дали да се разкрива. Но табуто в България е толкова широкоразпространено, че меко казано бях изненадан, когато почнах да говоря за тази част от здравето си и в отговор други хора започнаха да ми споделят за проблемите си или ме питаха въпроси какъв е правилният подход за някой техен близък.
Едно от нещата, които ми бяха преподадени е, че човек трябва да има правото да си назове проблемите ясно. Ако проблемите не бъдат назовани, те не могат да бъдат решени.
Желанието на нашето общество да потулва истината е най-големият му проблем.
Ако битовизмите на заплати и храна са единственото, което ни вълнува, ще страдаме. Моето шизофренно, „лисан ал-гаибско“ предсказание е, че нашите социални проблеми няма да изчезнат, докато не спре да ни бъде срам от близките ни.
А иначе, за да се върже текста с книгата: да си луд е готино, щото луд умора няма и така написах 700 страници. А и защото читателят не знае дали се правиш на интересен или наистина си видял нещо от отвъдното…
Не казвам 😉
Comments