(6/10)
Не вярвам в случайности. Или поне не мисля, че вярвам в случайности.
Когато един писател започва да пише една книга, той трябва да има една-единствена цел. Книгата му да е по-умна него.
Ако писател напише по-тъпа от себе си книга е ясна работата. Ако напише книга умна, точно колкото него е просто четка на егото. Но ако напише нещо, в което той самия да открива живот, съвпадения, случайности и поезия, която сама създава светове… Е, то той тогава наистина е написал нещо смислено. И си е свършил работата.
Иронията е, че един писател (казвам го с грандиозния опит на дебютиращ писател) никога не бива да тръгне с тази мисъл, защото така ще си насили текста, ще го вкара в рамките си.
Не, един писател трябва да ухажва, уважава и обича писането си. Поне така ги виждам нещата по принцип, а особено след като гледах съветите на Маргарет Атууд.
Тоест една творба трябва да отразява живота, тя трябва да има и собствен живот.
И както е в ухажването, писателят трябва да има план и цели, но да е готов да се откаже и да остави партньорът му да го води. В любовта човек не бива да тръгва с твърде грандиозни идеи и предубеждения. Същото ми се струва, че важи и за писането.
Първоначално чинно си разучих темите, разписах си имената на главите на различните герои, разписах си основните сюжетни точки в план, разписах си отношенията на Съвета от изкуствени интелекти, разписах си фалшивата история на бъдещето. В този процес вече заживявах с героите, а някои от началните глави бях написал на английски в далечната 2015 година (без тогава да имам план). Така есента на 2021 година вече имах планът и целите. И правилния език.
Но очевидно една книга не може първоначално да бъде написана изцяло в плановата си фаза.
Затова си припомних персонажите. Видях ги като истински хора, елиминирах форсираните части и доразвих в имагинерни разговори с тях и с други имагинерни хора какви точно типажи са. Живеех с героите си докато спах, докато се къпах, докато ядох, докато чаках автобуса и така нататък. Допълнително, представях си и вътрешните им диалози, които макар не винаги да си ги водеха искрено спрямо самите тях, също ми помогнаха да си представя характерите им.
Има плюсове на това да чуваш гласове.
И вече почна купона, самото писане. Самото вдъхване на живот. Но това е погрешно, аз не вдъхвах живот, аз всъщност просто наблюдавах естествени действия на хора, които вече познавах. Звучи претенциозно, но туй то.
Всъщност най-важните части от сюжета, детерминизмът, без който е един псевдобог като автора, сиреч края и началото, ги разписах преди останалите, за да знам защо точно тези характери са в тези ситуации. Демек, като автор аз знаех няколко факта и трябваше да разбера каква е тяхна историята.
Това е условно, разбира се. Писах на програмата Scrivener, която ми позволи да разделя ръкописа на сцени. Писах сцените в хаотичен ред, но в реда, в който ми се струваше, че е важен за самия герой и за действието.
Това доведе и до плюсът, че чисто технически можех да вградя връзки във финалния роман, които щеше да много повече техническо време, ако пишех на ръка или дори на нещо популярно като Word. Също така, се улесни и процеса на вграждане на хипервръзки в текста, защото можех лесно да прескачам между главите, за да залагам литературни мотиви.
Така разполагах с повече време да действам бързо и да шлайфам.
Признавам, настрана от изследването на героите си, искам да прокарам и собствената си пропаганда, хумор и виждания за света. Егоцентризмът на писателя е страшна сила.
Но се случваше да си променям вижданията за света именно, защото героите ми показваха, че в някое мое разбиране липсва логика. Техните характери ми показваха, че нещо, което съм написал трябваше да бъде преразгледано, редактирано или направо изтрито.
Изписах толкова много редове, а още не сме стигнали до случайностите. Истината е, че в живота има много случайности. Или поне усещане за случайности.
Съответно, такова трябва да има и в книга, но читателят трябва да има предвид, че повечето от тези случайности никак не са случайни. Тези умишлени случайности не са ми интересни, защото там писателят си показва майсторството. Казвам го като читател, а не като писател.
По интересни са ми тези случайности, които са заредени със смисъл, а няма никаква логика да се случат.
Ще ви разкажа за най-скандалния пример, който още не мога да разбера как се получи.
Имах една глава на Драган, която беше, озаглавена „Твойта мама“. Като цяло, без да разкривам много от книгата отсега, Драган Ангелов е студент с психически проблеми, който злоупотребява с наркотика на бъдещето, кръстен глазглоу.
Драган е много добър в това да разпознава динамиката на света, особено на абстрактните модели. Затова, естествено беше, заглавията на неговите глави да са музикални песни. Музиката – красива абстракция, която озвучава, отразява и оцветява живота ни на едно първично ниво, но и на нивото на ангелска математика.
Та написах си главата, озаглавена тогава „Твойта мама“ по песен на Fatboy Slim (Ya Mama, абе там където имаше “Push the tempo, push the tempo”) и дори и в най-ранната си редакция имаше следния текст (пипнат тук там за стил във финалната версия, от която копирам).
Драган за първи път от много време чу музика отчетливо. Не си я представяше. Поправка, не се чувстваше, че си я представя. Чуваше я отчетливо, макар и тихо. Сякаш музиката му свиреше директно в мозъка. Странно му се стори усещането, когато сетивата му представяха информация, която той знаеше, че не съществува и все пак не можеше да я изключи. Сякаш сърцето му беше барабанна каса, а дишането му беше електронен синтезатор. Музика, която уж мамеше към сън, към сладки сънища, а всъщност беше зов на разочарование. Кошмарен плач.
Ето, хората бяха вече в космоса. Вселената, която до този момент беше карала хората да се подчинят на природата, за да я манипулират, сега беше плод на космическа конквиста. Нямаше значение каква беше околната среда за този биологичен вид. Човекът я моделираше по свой образ и подобие. Човекът не се подчиняваше. Той подчиняваше.
Сега, това е актуалният текст, не ми се търси по чернови първичния оригинал.
Знам със сигурност, че следното изречение беше вкарано, когато главата се казваше „Твойта мама“.
Сякаш сърцето му беше барабанна каса, а дишането му беше електронен синтезатор.
Също така това словосъчетание също съществуваше:
космическа конквиста
Но когато бях написал голяма част от книгата установих, че нещо ме дразни в така озаглавената глава (и музиката в нея). Беше твърде вулгарна, а в този момент на историята не търсих вулгарност. Преди да прочета самата глава си казах, не – тази глава е по-особена. Песента трябва да е по-особена. Атмосферата трябва да е по-странна, по-меланхолична, по-футуристична и с повече носталгия. Естественият избор беше песента на Eurythmics – Sweet Dreams.
Имайте предвид, че като промених заглавието още не си бях припомнил текста.
Направих го по интуиция, а беше минало достатъчно време да забравя какво точно съм писал. Ако можех да си запомня 700 страници дума по дума нямаше да пиша книги, а щях да кандидатствам за ЦЕРН.
Все пак след такава промяна трябва да се провери дали целият текст на главата отговаря на новия мотив. Прочетох го и се шокирах как изреченията за каса и синтезатор са копи пейст от структурата на песента на Eurythmics. Прочетох частта за „космическа конквиста“ и реших, че трябва да си пусна клипа на песента, за да проверя дали тази част отговаря.
И бях потресен още на седмата секунда:
Тогава се чух с приятелите си и им крещях в психотична истерия.
„Книгата, сама се пише! Сама се пише!“
Признавам, след като видях клипа добавих огледалното противопоставяне на подчинявате (по “Some of them want to use you, some of them want to get used by you…”), но да опишеш текст, несъзнателно да му смениш заглавието и да видиш, че няма по-добра препратка към нещо, което не си гледал от години, ми се струва като доста невероятно съвпадение.
Не знам дали ще повярвате, че точно така се случи, макар това да е неподправената истина.
Просто исках да споделя, че колапсът на Вселената в точно тези случайности е доста, доста по-интересен от това „какво е искал да каже авторът?“.
Сладки сънища (са направени от следното)
Comments