(5/10)
Хубаво е човек да има кауза. Ако човек няма кауза, няма право да мрънка, че другите около него се вълнуват само от салатката и ракийката.
Признавам, прекалено лесно се разсейвам, за да мога да правя някаква конкретна благотворителност на терен. Не съм достатъчно постоянен, че да ходя всеки ден в кухня или да участвам в инициативи за почистване на града.
Може би съм малко мързелив, защото когато помагам, го правя по лесния начин.
Дарявам за смислени, според мен, неща като храна за бедни държави, бедствия в България или дори оръжия и брони за украинци, нападнати от империя-агресор. И войната понякога е смислена кауза. Най-вече като е оправдана от единствената добра причина – самозащитата.
За практични каузи съм приел дребни работи, които не ми костват много енергия. Да се усмихвам на хората, да правя добрини в ежедневието си. Най-вече: да давам гласност на обичта между хората, да информирам хората за любопитни неща, които може да им направят живота по-интересен, да се опитвам да елиминирам стигмата от табу теми и най-вече да посочвам несправедливостта.
Лаладжия общо взето.
Но в тази моя система намирам нещо смислено. Според мен българското общество страда от много заболявания, но най-основният му проблем е непрозрачността му и загубата на човечност. В книгата си съм до болка честен. Защото ми пука за честността, забравена ценност в България.
Освен това, много лесно за мен щеше да бъде да напиша „Последната сделка“ на английски, да си я редактирам с някой контакт и да я пусна в Kindle Direct Publishing. Много по-финансово издържано от това да я напиша на български.
Предпочитам обаче дебютът ми да е на български. Аз съм българин.
Заслуга за това решение има добрата ми приятелка Габи, която ми каза веднъж преди години, че вече съм в България и трябва да пиша на български. Тя забрави, че ми го каза, но аз – не.
Защото беше права. Аз съм българин и обичам България, каквото и да означава това.
С „Последната сделка“ исках да покажа, че не само шибании, клюки, наркотици, престъпност, мафия и депресия излизат от нашата държава. Исках да покажа, че и тук може да се напише модерен научнофантастичен роман, който да е конкурентоспособен. Имах надеждата да има и белези на литература. И най-вече – да създам роман, който обича човека.
Разбира се, повлиян съм от външни култури като английската и американската. Но аз не крия тези въздействия, а напротив – приемам ги с гордост. „Последната сделка“ посочва плюсове и минуси на българската култура, посочва и качества и несъвършенства на чуждестранните култури. Затова и книгата е изпълнена с толкова англицизми. Английският е в основата на двигателите на модерния прогрес като програмирането, биотехнологиите и медицината, а България си плаче за прогрес.
Имат и тъмна страна чуждите култури, англицизмите се впиват в нашата култура заради социалните медии и Холивуд. Рамщайн са го казали по-добре в международната песен „Америка“.
Аз не смятам обаче, че чуждиците непременно са нещо лошо, защото понякога, когато няма еквивалент, е най-добре да се заеме чуждица. Майка ми, филолог, казваше, че „Езикът е живо същество“. В момента на никого не му прави впечатление думата „ресторант“, заемка от френския, вместо да казваме „механа“ или „гостилница“. Смея да твърдя, че никой войнствен псевдопатриот не казва „животознание“, а казва „биология“.
Най-хубаво е обаче човек да знае всичките тия думи, етимологиите им и съзнателно да избира точната дума според това каква е била нейната еволюция.
Да, абсурдно е да се каже „фийлвам се сик“ вместо „болен съм“, но примерно „криндж“ няма еквивалент в българския език и затова често използвам тази заемка в младежките части на „Последната сделка“. Става твърде разказвателно със „стана ми скомина“. А и реални, млади българи са приели използването на думата „криндж“.
Тази тангента (допирателна) я използвам, за да акцентирам, че още една кауза ми е да премахвам границите между културите. Това е и кауза на Европейския съюз.
Моята стратегия е да премахна тези граници чрез езика, впрегнат в моята книга.
Майка ми цитираше Витгенщайн, че „Всяка философия е философия на езика“.
Някои хора погрешно смятат, че премахването на граници води до обезличаване. Смисълът зад премахването на граници е да поставиш две неща в конфликт, за да израсне нещо ново от тях. В случая на културата даже не е нужно да е някакъв жесток процес като „естествен подбор“, а можем да управляваме мирния процес спрямо собствените си виждания, разбирания, традиции и идеологии, за да изберем това, което смятаме за плюс от чуждата и своята култура, и да елиминираме това, което не ни харесва.
Само така ще израснем от политическото, културното и егоистичното блато, в което сме потънали (а и, в което сме станали жертва на умишлената политика на правителствата да затъпяват младите).
Друга мисия на „Последната сделка“ беше да представи цел, която този процес на културна еволюция трябва да следва: любовта към човека.
Аз обичам героите си, въпреки всичките им умишлени несъвършенства. Смятам, че тази обич трябва да я има в литературата, за да ни припомни, че трябва да я прилагаме и в истинския си живот.
Хедонизма на Бари, алчността за знание на Алекса, опасната лудост на Драган или дори чувството за правота на изкуствения интелект Ентити, са нещо, което трябва да бъде представено, разбрано и обичано, дори и да е грешно. Само когато човек е готов да обича някого заедно с неговите несъвършенства или когато не е съгласен с него, може истински да обикне някого.
А когато човек обикне човека, може да се бори за човечеството.
Та така за каузите, имайте ги, защото все пак сме социални животни и е важно и другите да са добре и да са обичани. Така и ние можем да бъдем обичани.
Приемете го за вариация на Категоричния императив на Имануел Кант.
Аз не съм сигурен какви са моите каузи. Тук изброих някакви, но истината е, че каквито и да са – всички произлизат от аксиомата, че трябва да обичам света и хората в него.
Comments