(9/10)
„Последната сделка“ е мащабна книга. В дебютиращия си формат е около 700 страници, но аз предпочитам в думи: над 190 000 думи. В нея има четири подкниги с четири основни сюжетни линии: Бари, Алекса, Драган и Ентити.
Сюжетите в книгата ми са сравнително независими, макар да се допират в определени моменти. Най-добре работят, когато се погледнат холистично.
От самото начало не исках да подценявам интелекта на читателите, които биха се интересували от научна фантастика.
Във всеки случай, такъв мащабен проект: без яснота относно финансирането, без идея дали ще се чете, без да знам дали някой ще може да издържи първата чернова, се пише... главно на изпарения. За една година на изпарения. Докато съм под упойващото въздействие на ефективния, но депресиращия за мен антипсихотик оланзапин.
Такова нещо може да се крепи само на ирационалност. На мечта и на вяра.
Ще започна с генетичната гледна точка, пречупена през перспективата, че за изпълнението на такъв грандиозен проект трябва да жертвам много от себе си, но може и много да получа.
Но освен потенциалните дивиденти и оставянето на името в човешката история (много скромно, нали), егоцентричната мечта трябва да е вплетена и в нещо по-смислено от баналното „аз, аз, аз“.
Обичам, че съм жив. Обичам света, въпреки войните му, въпреки насилието, въпреки корупцията, въпреки болестите и страданието. Наивно съм си измислил, че тези неща са нужни, за да има свободна воля.
Да, бактерията може да има по-малко свобода: тя избира къде да отиде, за да може да ръфне някоя молекулка. Човекът обективно е по-сложен. Но не смятам, че Бог е толкова антропоцентричен, че да иска само човекът да е добре. Затова трябва да има среда за неограничен избор, доколкото физическите закони позволяват неограниченост. Дори бактерията понякога да ни разболява. Дори ние да я унищожаваме с антибиотици.
Възможно е тези вярвания да са лъжа, но обичам да ги вярвам.
Ако си песимист, отвори статистиката. Сега живеем в историческо време, в което най-малко хора умират от насилствена смърт, най-малко деца погребваме, дори по-бедните класи на обществото имат достъп до продукти, които в миналото царе едвам, едвам са достигали, ако въобще са имали възможността.
Животът има много лоши неща в него, но върви към по-добро.
И, да, модерно е да се плюе. Защото е лесно да се плюе.
Трудно е да се възпее живота. Трудно е да се повярва в мечтата, защото както има много хубави неща в живота като целувката с любимия човек, да правиш простотии с приятели, да разсмееш тъгуващ човек, има много злини и несправедливости.
Дори другата страна на монетата на живота – смъртта – я чувстваме като несправедливост.
Тъй както медиите си правят парите от факти, примесени с дори повече патос, отколкото изписах горе (само че с отрицателен знак), аз пък приех, че има нужда от книга по-дълга от Дюн, моя първоначален бенчмарк за дължина, за да обърна щетите на капиталистическата, комунистическата, религиозната, политическата, фалшивата пропаганда, че само „Ние, обектът ХИКС, можем да ти оправим живота, подкрепи ни“, нанесени върху мозъците ни.
През писането на книгата мечтата не беше да „оправя мисленето на другите“. На първо място исках да оправя собственото си мислене.
„Последната сделка“ беше главно терапия за мен.
В този контекст, на амбициозния егоизъм и на реално полезния потенциал, реално се криеше детската мечта да напиша книга. Мечтата на човек, който иска да израсне.
Признавам, дължината от 700 страници на „Последната сделка“ я превръщат в опит за писмена рок опера.
И макар да харесвам дълги мюзикъли, всъщност има една много готина песен, на таланти, на които не са нужни 700 страници, а само 4 минути, за да вдъхнат надеждата, че мечтите могат да се реализират. Че звездите могат да се усмихнат.
Че музиката може да извиси, да даде кураж. Че можеш да постигнеш с труд, пот и усилия своята цел.
Затова и главата в „Последната сделка“, където настъпва кулминацията на книгата е озаглавена „Джубоксов герой“.
В крайна сметка, ние не сме нищо повече от звукова вълна в рок операта на Вселената.
Ние всички сме джубоксови герои.
***
Важно е да се отбележи, че колкото и да си сбъднем мечтите, пак ще бъдем забравени.
Вълната ще се разсее.
И в това има нещо много красиво.
Младежка пустош/Баба О`Райли
Джубоксов герой
Comments