(3/10)
Когато казвам, че да се напише книга е безразсъдно, не използвам метафора. Откакто започнах да я пиша, финансите ми са надолу.
Причината беше, че на 1 юни 2021 г., денят на детето, аз подадох своето предизвестие към сравнително доходоносна работа, свързана с писането на здравни доклади. Тогава си бях направил сметката, че за една година мога да си позволя да напиша книга. Тогава работното заглавие беше „Корпорация „Пирамида“.
Е, аз си спазвам крайните срокове. Направих два месеца проучване за книгата, след което есента на 2021 започнах „Последната сделка“. Наистина, след една година писане и допълнително проучване имах първата чернова. Разправията с търсене на издател, професионална редакция, разлъка с издател и накрая решението да се самоиздам отне цели допълнителни две години, които не бях предвидил.
Като дебютиращ автор, пишещ дълъг научнофантастичен роман, аз бях оценен от издателския картел, че не мога да произведа смислен продукт, а и честно казано офертите за самофинансиране при работа с издател, при което взимам 20% от коричната цена, а им плащам 100% от разходите, някак ми се сториха доста безумни спрямо моя интерес.
Всеки малко по-узрял човек си задава логичен въпрос: „Как този льольо е бил безработен за цели три години?“. Реално, аз третирах „Последната сделка“ като работа на трудов договор, спазване на работна седмица, спазване на работни часове, крайни срокове и удоволствието и проклятието сам да съм си шеф. Но такъв витиеват отговор не отговаря на въпроса.
Истината е, че от „моя“ клан останахме само аз и брат ми, братовчедите ни и тяхната майка. Мама доживя написването на книгата, не доживя да я прочете.
Разполагах с подкрепата на майка ми, както и подкрепата на вече отишлите си от нашето семейство хора. „Последната сделка“ я финансирах главно с наследство. Заработеното от мен беше по-малък принос. Това може да звучи като лесен вариант, но идва с няколко проблема.
Първо, предпочитам всички да бяха живи, а не аз да си играя на писател. Второ, чувството за вина, че за собствена мечта съм използвал заработеното с кръв и пот от други хора е тежко бреме. Трето, аз гледам на писането като на удоволствие, но и на бизнес начинание. Ако книгата ми не покрие част от пазара, значи не съм си свършил работата като писател.
Освен чувството на вина, откакто откачих в Университета, тегне и чувството за непълноценност. Работил съм в лаборатории, по-стабилната оферта от тези беше докторантура по невронаука със стипендия в Лестър. Уви, моята шизофрения не се сработи с ежедневното рязане на мишки, трудната техническа работа, затруднена допълнително от нарушената от антипсихотично лекарство моторика, както и постоянното напрягане на мозъка.
В този смисъл, „Последната сделка“ за мен беше ход на отчаяние, с който да победя освен психозата и чувството за непълноценност. Ход, в който можеше като писател да се докосна до други хора, да ги зарадвам и да се чувствам полезен.
Подобно на работата преди книгата, а и когато работех върху „Последната сделка“, бях или на оланзапин, лекарство, от което спах по 12 часа и умът ми постоянно се чувстваше, че току що се е събудил в потна, топла сутрин. Или на арипипразол, лекарство от което психозата ми се засилваше все едно съм се нашмъркал, а кокаин даже не съм шмъркал. Веднъж трябваше да пия лекарство, от което почнаха да ми растат гърдите като на момиче в пубертета. Не рекламирам женския пубертет. Болезнен е.
Буквално тази година психиатърката ми намери антипсихотик, от който да не губя половината от деня си в сънен ступор и да няма адски много странични ефекти. Луразидон ме кара да се чувствам толкова много като себе си, че ме е страх да не е прелюдия към нов вид откачане.
Питайте лекаря си за конкретната терапия за вас. Не рекламирам, а споделям.
Има един плюс обаче в тази глезотия: писането на книга със „собствени“ средства.
„Последната сделка“ е честна книга. В нея не съм писал каквото някой ми е казвал, не съм следвал чужда политическа адженда като многомилионен сериал или новинарски сайт. Не идва и с меркантилните изисквания на скрити сили.
Тя е моят дебютиращ глас и отразява моята душа.
В крайна сметка, съм благодарен, че имах възможността да съм искрен.
Comentarios