Публикувам първата сцена за доктор Александра Пейдж. Откъсът е от трета глава в „Последната сделка“, тоест първата глава за сюжетната линия на Алекса. Запознаваме се корпоративния учен Александра „Акулата“ Пейдж в нейната естествена работна среда...
Кейс Проучване
(2084: Александра Пейдж)
-----
Александра Пейдж, известна на работното си място като Алекса „Акулата“ Пейдж, вървеше по коридорите на Пирамидата — централната сграда на Корпорация „Пирамида“, за която се говореше, че поради поетическа хрумка на вездесъщия изкуствен интелект Ентити беше поставена в Ню Кайро. Ню Кайро беше планов град в Египет, който се беше превърнал в поредната държава в държавата, принадлежаща на Юстън Лорд и Ентити.
Токчетата на обувките бяха точно такива, че да не бъдат нито твърде високи, нито твърде удобни. Александра ги носеше, когато искаше да работи здраво, без да се отпуска. Обувките тракаха по болнично белите плочки на коридорите. Ритъмът от потраквания отразяваше ритъма на уплашените сърца на тези, които ги чуеха.
Алекса беше бясна. Как можеше шефката ѝ така да се намесва в изследването ѝ! Александра Пейдж беше на ръба да разбере защо Стан Мадисън имаше почти биполярно отношение към смъртта. А Фей Донован, цитираща договора му към Корпорация „Пирамида“, решила, че ще трябва да го очистят чрез възвръщане от ПОСЛЕДЕН ПРИЯТЕЛ Ф-500. Един от най-старите модели на Корпорация „Пирамида“, който поради своето просто програмиране общо взето беше възвърнал човека, като го беше уморил до смърт с непрекъснато повтаряне на един и същ въпрос: „Приемате ли вашето възвръщане, сър?“ То здрав човек да беше, пак щеше да реши да си пръсне мозъка, само и само да млъкне досадният робот.
Сега Стан Мадисън, със своя пръснат мозък, лежеше в някой случаен гроб. С това секна възможността Алекса да го наблюдава в реално време. А Донован вероятно беше изключително горда от малоумното си възвръщане, въпреки че решението ѝ да отнеме един живот, пречеше на това да се разработят по-оптимизирани възвръщания. Все пак Алекса за това беше наета — за да може нейните десетилетие опит и образование да помогнат на хората да са възможно най-щастливи по време на своето възвръщане. За да може тези хора да бъдат пожертвани по цивилизован и научен начин. И да бъдат ликвидирани по-често и по-често.
— Къде се намира… тя? – попита Алекса с тих глас, в който думите по някакъв начин приличаха на зареждането на пушка-помпа. Не си включи бионичното око да му следи микроекспресиите. Нейният колега беше плосък човек, чийто характер прозираше и за човешки очи.
Райън О’Рурк, който се беше прилепил до стената близо до офиса на Фей, не беше успял да се скрие. Сега трябваше да отговаря на въпросите на Александра Пейдж, която будеше страх в него, не защото беше груба или избухлива, а защото имаше стоманен глас, който в разговора можеше да обори всички мисли на събеседника. И защото нейното човешко око се взираше по-хладно и изпитателно от нейното изкуствено бионично око.
— Кой къде е… – започна О’Рурк.
— Къде е Фей? – Алекса с една идея повиши гласа си, но всъщност децибелите не бяха неучтиви или поне не бяха достатъчно неучтиви, че някой да има основателна причина да пусне жалба. Всъщност думите ѝ имаха заряда на пушка-помпа, на която въобще не ѝ пукаше за неговите лични драми и сълзливи оправдания и просто искаше да знае, защо, по дяволите, е решил да продава стоката си на територията на въпросната пушка-помпа.
— В офиса си е! В офиса си е… – гърчеше се Райън.
Пейдж пое дълбоко, но безшумно въздух. Задържа дъха си, подобно на снайперист, който си успокояваше ръката, за да опита да овладее адреналина, свързващ се с адренергичните рецептори в нервната ѝ система.
Доближи се до вратата на Фей Донован, докато Райън се изсулваше. Тя почука три пъти на вратата, като между всяко почукване имаше точно една секунда пауза.
Нямаше отговор.
Акулата Алекса леко натисна дръжката и побутна вратата, така че да си провре леко главата.
— Здрасти, Фей! — усмихна се тя възможно най-лъчезарно. — Имаш ли минутка — уж небрежно игнорирайки факта, че шефката ѝ водеше разговор с човек, приличащ на прогресен одитор.
— Две секунди, Алекс — отвърна Фей Донован отзад бюрото си. Алекса остави вратата леко открехната, така че да чува разговора. Фей винаги твърдеше, че няма тайни в нейния екип, затова това нямаше как да се счете като злоумишлен жест.
— Извинете. Знаете, че обичаме приятелското настроение в нашия департамент. Хората просто почукват на вратата, за да кажат здрасти, хаха — извини се Донован на одитора.
— Не се притеснявайте. Одиторите знаем колко е важно да се работи в синергична атмосфера. Стига работниците да си изпълняват планираните задачи.
Ще ти синергизирам гъза, помисли си Александра.
— Да, Алекс е един от най-талантливите ни работници. Трябва да призная обаче, че тя повече обича да гледа общата картина. Не е много фокусирана върху дребните задачи.
— Това Доктор Александра Пейдж ли беше? Тя е един от най-бавните възвръщачи на този департамент. Ние очакваме по-висока ефикасност в служителите. Очакваме и по-голяма лоялност към целите на Корпорацията. А и според досието ѝ заплащането, което получава, е повече от щедро.
Ах, как смее! Одитор ще я критикува. Все едно Корпорацията имаше нужда от одитори, след като Ентити можеше да вземе обективно решение за секунди, а на него щяха да му трябват седмици, прахосани в безсмислена бюрокрация. Прогресните одитори бяха слуги, сложени, за да могат да бъдат уволнени, когато се търсеше отговорност за проблемни случаи. Но за сметка на реалния им принос, прогресните одитори имаха огромно самочувствие.
— Във всеки екип има нужда от дейци и мечтатели, хаха – защити я Фей Донован. — Алекс е изключително важен актив за Корпорацията.
— Нейният общоизвестен научен подход още не е довел до истински резултати.
Може би, ако ме оставяха да си довърша експериментите, щях да имам резултати. Всеки неин колега бързаше с възвръщанията, всеки цитираше, че площта под кривата е задоволителна — че щастието при сключена сделка с Корпорация „Пирамида“ е достатъчно, за да бъде възвърнат даден човек. Ама никой не мислеше как още повече да се увеличи щастието на клиентите, така че през цялото време да са доволни от сделката си. Дори в момента си на смърт.
Алекса се огледа да види дали Райън О’Рурк, безличният ѝ колега, я шпионираше. Все пак тя очевидно подслушваше. За нейно облекчение Райън беше отишъл до тоалетната, където в момента изкарваше стреса. Той ли я беше издал, че нарочно забавяше възвръщането?
— Науката си е бавен процес – Фей контрира прогресния одитор.
— Науката е, за да се постигат резултати. За последните две години госпожица Пейдж е получила четиринадесет случая, от които десет са възвърнати със закъснение, а два с триседмично закъснение! Не ме разбирайте погрешно, департаментът „Окото в небето“ цени науката…
Цени я друг път, помисли си Александра.
— …но ние сме в бизнеса за отнемане на животи, а не за тяхното удължаване.
— Разбирам, професоре.
— Намерете начин да я мотивирате. В противен случай, се боя, че госпожица Пейдж трябва да напише доста революционен доклад, за да продължи усилията си.
Алекса чу леко разместване и успя тихо да затвори вратата. Знаеше, че от перспективата на Фей, чието бюро сочеше към вратата, не си личеше кога вратата е съвсем леко отворена. Беше използвала веднъж бионичното си око, за да огледа точно това. Като по чудо, тогава Фей не беше забелязала присветването на окото, когато то започваше да записва. Понякога я беше срам, че записва шефката си, но то не беше от користна цел. Александра Пейдж просто обичаше всичко да знае. А ако знанието ѝ помогнеше за нещо, още по-добре.
Когато одиторът излезе от офиса и се размина с вирната брадичка с нея, тя му кимна учтиво и се надяваше човешкото ѝ око да не гори с твърде много възмущение. Бионичното око, макар да приличаше на човешко, рядко изразяваше емоции и всъщност това беше един от белезите му, по които можеше да се познае, че е синтетично.
Той кимна леко. Александра си представи как този професор (професор! Този буквояд!) е с окована под гилотина глава, а Алекса пускаше острието и после държеше главата на този червей пред ликуваща тълпа, защото в науката “се постигат резултати“.
— Влез, скъпа — Фей извика от офиса си.
Александра Пейдж влезе тихо, като токчетата си ги движеше така, че да не тракат. Акулата съвсем тихо седна пред бюрото.
— За какво си говорехте? — попита Алекса и понечи да си включи бионичното око, за да запише изражението на шефката ѝ.
Друг белег, по който можеше да се познае, че окото е синтетично, е, че видимо присветваше от време на време с лилаво-зеленикава светлина, когато започваше да записва.
— Обикновена инспекция, Алекс. Моля те, изключи си окото.
— О, някаква странична мисъл го е включила. Извинявай, Фей – Алекса неохотно спря записа с мисълта си.
— Чай? – попита вечно дружелюбната Фей.
— Не, благодаря. Може ли да поговорим за Стан Мадисън?
— Успешно възвръщане! Поздравления!
— Не, не е успешно – възрази Алекса. Явно не беше овладяла с дишането си адреналина, защото в отговора ѝ липсваше всякакъв такт, а Фей видимо се стресна.
— Бях на ей на толкова да разбера кое го прави изключително нещастен преди да се отдаде на възвръщането. Един път беше готов да го предприеме, друг път – беше тотално против.
— Хората понякога прескачат от едно емоционално състояние в друго… – започна Фей.
— Въпросът е защо?
— Какво значение има, Алекс? Важни са резултатите. Човекът беше средностатистически щастлив. Възвръщане и толкоз – гласът на Фей беше станал малко по-хладен.
— Но аз не съм наета за такъв тип резултати. Целта ми е да намеря отговори. В този департамент съм, за да мога да си работя по моя проект. На фона на изследователската ми дейност може да се забавят едно или две…
— Десет. За този сезон.
— …от моите възвръщания. Какво е това на фона на милионите клиенти на „Пирамида“?
— Всичко, свързано със Стан Мадисън, е записано. Не виждам какъв е проблемът да си развиваш изследователската дейност – леко изневери гласа на Фей.
Проблемът ѝ беше, че искаше едновременно да е шеф, но и също така работниците ѝ да я харесват. Редовно правеше пица-обяди, а ако някой се разболееше, поръчваше торта с пожелание да оздравее, и така нататък.
— Имам всички записи освен тези, които ми трябват. Окей, имам генома, имам родословното дърво, имам логовете, но нямам достатъчно поведенчески данни. А тези, които имам, са обсервационни. Не получих разрешение да мога да проведа експеримент в средата на неговото жилище – упрекът към Фей беше ясен – и сега трябва да видя кое е служило като превключвател на душевното му състояние. Кое го е карало в един момент да се кефи на изпълнението на договора, а в другия момент да се дразни на смъртта си.
— Може да няма такъв превключвател…
— Фей, умолявам те. Не архивирай случая – политиката на Корпорация „Пирамида“ беше всеки случай скоропостижно да се архивира след възвръщане и трябваше мениджърско решение с много аргументи, за да не се случи това. – Бюрокрацията, свързана с архивираната информация, е тотално безумна. Дай ми още три дена да изследвам пълните данни.
— Един ден мога да ти дам. — Два дена и да имам достъп от вкъщи до всички данни, включително и видео.
— Един ден. Имай предвид, че е петък. Брои се до понеделник.
— С пълен достъп.
— Ще ме умориш… С пълен достъп, окей.
— Имаме сделка – кимна Акулата – благодаря, няма да съжаляваш.
— Да видим.
И след това завесата се спуска за нашето кратко демо...
Comments